Казвам се Радул и ще разкажа за моето пътуване към себе си, за глупостта да се провалиш и за дързостта да опиташ да се промениш. За пътя към това отново да бъдеш здрав и отново да обикнеш себе си. Роден съм с тегло 3.60 кг., високо и напълно здраво бебе. Детството ми беше нормално, никога не съм спортувал, така и растях, докато не дойде моментът, в който теглото ми започна да се променя изключително бързо и това да се отразява на моята физика и психика, да пречи на нормалния ми ритъм на живот. Проблемът с неистовия глад и култът към храната се задълбочаваше и ме обсебваше. Въпреки усилията на родителите ми да ме ограничават, аз намирах начини да се наям с всичко, което ми беше забранено. Апетитът ми към сладките и тестени изделия не можеше да бъде спрян. Може би поради факта, че бях единствено дете, родителите ми не успяваха да бъдат строги и ми прощаваха бързо. Всичките джобни, които получавах се измерваха в храна, криех опаковките от вафли в книгите от библиотеката и прекарвах времето си в близката пекарна, вместо в игри с приятели. Оплитането в лъжи беше моят начин да си набавя сладкото и вкусно изкушение, което да изям криейки се. И така, започнаха проблемите с подигравките на съучениците ми, от което страдах, но единствено спасение намирах в това да се наям и да съм сам пред компютъра или телевизора. Този повтарящ се сценарий стана начин на живот, килограмите вървяха нагоре, а аз не успях да ги спра. С годините станах по-затворен и склонен към депресии, а похапването беше моето бягство от физическите и психически удари, както и от реалните преживявания и емоции. Заради външния ми вид аз бях вече различен и често се чувствах отритнат и нехаресван, още по-лошо, самият аз започнах да не се харесвам. Започнаха и здравословните проблеми – плоско стъпало, потене и предразположеност към диабет, разширени вени и т.н. Бях враг на самия себе си и не осъзнавах своите проблеми. Не разбрах, че този мой „приятел“ се оказа най-големият ми враг.
Годините минаваха и здравето ми се влошаваше все повече. Аз не обръщах внимание на това. Храната се превръщаше от необходимост, в нещо, което ми доставяше удоволствие и бе център на моя живот. Количеството ставаше все повече и повече, а гладът и мисълта за храна се бяха настанили комфортно в главата ми. Отричах, че ям огромни количества храна и начесто. С този начин на мислене аз живях доста години и „резултатите“ не закъсняха – тежах повече от 210 кг., започнах да спя трудно, кръвното ми налягане беше високо. Когато лежах чувах пулса си и не можех да заспя. Появи се сънната апнея, кръвната ми захар беше висока, трябваше да започна да си бия инсулин всяка вечер и диабетът вече беше реалност. Потях се повече, не можех да вървя повече от половин час. Моите килограми караха другите да се съобразяват с тях и това ме съсипваше. Качеството ми на живот се влошаваше и трябваше да се откажа от неща привидно елементарни и типични за всекиго. Аз трябваше да приема истината – ще се чувствам и бъда инвалид до края на пътя си. Усилията, които полагах да съм като другите ме изтощаваха и уморяваха. Всичко това даде отпечатък върху психиката ми. Нещата, които ми доставяха удоволствие като пътуване, природа, море, контакт с хора, бяха трудни за мен и разбрах, че повече няма да мога да бъда истински щастлив. Бях жив, без да живея.
Не знам кой точно е преломният момент, но в главата ми изплува споменът за мой познат, който тежеше 250 кг. Спомням си как изглеждаше като дете и как, когато всички го видяхме за последно. Беше ужасно и тъжно. Дълбоко в себе си знаех, че ако нещо не се промени, ме очаква същото. Това ли исках за мен и близките ми, трябваше да си отговоря на тежки въпроси.
Главния човек, който повлия на моето решението за операцията байпас на стомаха и да направя така необходимата промяна е основно моят баща. Спомням си, че в един момент започнах да се прибирам все по-рядко при родителите си, защото не исках да виждат моето състояние. При срещата ни откривах изписани на лицата им болка, отчаяние и мъка, а сълзите им ме караха да страдам и да си задавам въпроса защо продължавам да правя това?
Съдбовната година беше трудна. Година на катарзис и прелом, накара ме да осъзная, че чрез разочарования и болка трябва да намеря път към себе си и да взема важни решения. Имах щастието да попадна на добър лекар и да доверя живота си на него. След операцията предстоеше по-тежкото. Трябваше да променя всичко в живота си, да скъсам с миналото и да гледам напред. Да осъзная, че трябва да бъда смел в решенията, да преодолявам изпитанията и да мога да искам прошка от себе си и близките. Да не спирам да се старая да бъда по-добра версия на себе си. Да съм благодарен за втория шанс, който получих от съдбата. Да живея отново като нормален човек, да се радвам на живота и да се уча от грешките си. В рамките на година след операцията свалих 60 кг., а след година вече бях наполовина от предишните си килограми. Срещнах нови хора, които промениха живота ми, спрях инсулина и всички лекарства, които пиех за кръвно и диабет, мога да се движа и спортувам, да водя активен начин на живот, научих се да плувам. Направих операция на разширените вени, които от сериозната тежест бяха станали не само козметичен проблем, изправих се срещу страха си да премахна оперативно останалата увиснала кожа около корема и кръста си, напълно разбирайки, че това е сериозна и важна крачка напред. Сега мога да се наслаждавам на всичко, което ми се случва и да страдам понякога, но винаги да вярвам, че най-доброто предстои и аз го очаквам с нетърпение, да знам, че борбата с излишните килограми се води всеки ден и не трябва да се отказвам за нищо на света.
Всичко това ми даде увереността и мотивацията да направя нещо, за да мога да помогна на много други хора, които страдат от излишните килограми, станали са заложници на това да изпитваш затруднения и трудности да водиш нормален живот, да бъдеш пълноценен и полезен за себе си и близките, това е водещата сила на тази идея – фондацията да помогне на тези които са взели важното решение за промяната. Тази промяна, която ще осмисли и даде нов тласък в житейския им път, ще ги накара да преодолеят трудностите, за да изградят новия си живот, ние ще сме до тях и ще им помогнем. Знам, че е трудно и много пъти човек се чуди има ли смисъл от това, не е ли по – добре да избере спокойствието и фалшивата заблуда, че има време, че може да почака и че всичко ще е наред от само себе си. Личното ми преживяване и разбиране е, че тази промяна трябва е нужна веднага, чакането само ще влоши здравето и може да нанесе непоправими щети. Промяната е нужна сега и веднага, нека заедно да я задействаме, за да можем да сме щастливи и пълноценни, да обичаме и да сме обичани.
Пътят е сложен и не винаги благосклонен, моята мотивация са близките и приятелите, тези които няма да те изоставят и ще са до теб винаги, защото знаят, че всичко това си струва, усилията се възнаграждават. Дайте шанс на себе си и на нас да сме до вас и заедно да преминем през това, защото си заслужава.
Разбрах, че трябва да открия своя път, своята същност и да се изправям срещу проблемите си. Сега съм жив и живея ЖИВОТА. 🙂 – Radul Raynovski
